Прогарят с мъничкитe ръжени
симетрични рани във душата.
Това са само спомени измъчени,
пулсиращи болезнено в главата.

Късат, блъскат и всичко раздират.
Остатъци от някога човек щастлив.
Но през грозните белези прозират
на сърцето желание, порив красив.

Изтръпва, умира, отказва, не спира.
Проплаква с усмивка за новия ден.
От лошото всичко най-лошо отбира.
И сервира го с панделка, мило, на мен.

Отварям, поглеждам и тежко въздишам.
Нещо истинско кротко на дъното спи.
Наранява ме. Гледам го, без да обиждам.
Ала крясъкът бурно в кръвта ми кипи.

Пулсира, събужда се и отваря очи,
вперени в мен - продънена яма.
И не спира, прогаря, боли ме дори.
А мислех, че чувства отдавна там няма.

Обмислям, забравям, капака затварям.
Прибирам кутията в шкафа античен.
В моменти на слабост пак я отварям.
Накрая се връщам в живота апатичен...