Къде ни водиш Господи?.. Къде ли!...
Къде ни водиш Господи?.. Къде ли!...
Навръх Балкана кацнало Селцето*
забравило от тук да отлети-
край него отшумели Вековете
във радости, в несгоди и в мечти...**
Селцето-тук, но хората-къде са?...
Защо са пусти къщите сега?...
Дали ги Чума, черната, отнесе
и злобно във Отвъдното отвя?...
А може би по склона на проблемите,
подмамени от гибелния зов
и чара на модерното ни Време,
забравили са де е майчин гроб!...
Вратите са залостени и здраво
е всеки вход с пирони закован...
Не идват гости... Няма кой за здраве
да пали свещи и кади тамян...
Тук някога гнездили Ветровете
и Слънцето се спирало из път,
а в ясни нощи: огнени комети
минавали преди да изгорят.
Щом грейнела Луната нощем в здрача
и сенките побягвали от страх,
а нощна птица днес прокобно грачи
натрапвайки несъществуващ грях...
Комините отдавна са съборени,
а къщите подкрепя ги едва
Духът, дошъл от минало без корени...
(О, Господи зловещо е това!...)
Гнездата празни, няма даже щъркели,
там Вятърът е засадил треви...
И бръмбари хвърчат като побъркани-
застъргали по тишината зли....
А на мегдана, дето с ръченици
са тропали девойки и момци:
от жълти снимки гледат мъченици
от Бога не признати за светци...
...Прегърбена старуха се тътрузи
едва провлачва немощни крака,
в престилка носи зрели кукурузи:
за никъде отиваща сега;
ще ги свари, ще има за вечеря,
за утре и не мисли, вярва: Бог
ще ѝ помогне нещо да намери
за още малко прокълнат живот...
Отдавна вече тя не се оплаква
от Божията милост в този Свят
и всяка нощ все Ангели очаква
душата ѝ дано да отнесат...
...Две-три старици, също като нея
превили от умора гръб и кръст,
ала нещастни да я надживеят
ще хвърлят по ковчега шепа пръст.
Но жали днес, че “грешна ще си биде”
защото попа Бог си го прибра,
а неопята, в „пъклото” ще иде,
при Дяволите с козите крака...
И на Задушншца е гробището празно:
но всеки във смъртта е сам!...
... А мъртвите, без земните съблазни,
възкръсването си очакват там...
Коста Качев
20.02.2012 г.
*Селцето е в тревненския балкан, едно от многото умиращи (китни някога) български села. Аз минах през него. Всичко е така, както съм го написал. По-тъжно нещо не може да се измисли!...
**стихотворението публикувах в сайта „откровения” на 20.02.2012 год.Моля да бъда извинен за повторението, но понеже скоро отидох в родното си село, което е в северната част на Еленския балкан и заварих същата картина, като безпомощен вик на безсилие и отчаяние реших да го публикувам отново... Защото в държавата, която все още се нарича България, умират първо селата...
... А какво след тях?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
