КЪДЕ СМЕ НИЕ

Скрих сълзите си в дъжда студен,
но той ги изсипа солени на земята.
Дадох болките си на вятър озлобен,
но той ги забоде на хората в душата.

Потърсих слънцето за блага топлина,
но то се скри зад облаците тежки.
Помолих за съпричастие бледата луна,
но тя ми отвърна с ехидна насмешка.

Исках от хората с подадена ръка
да се докоснем, да споделим истини,
но те се дръпнаха с изплашена душа,
а други ме замеряха убийствено.

А ако се свия в черупка и почакам,
след мрака зората слънчева да изгрее,
внуците ни натоварени във влака,
може последната си песен да изпеят.

Къде е истината, кажете ми простори?
Защо светът се дави в своите кърви?
Нищо се не казва, а много се говори,
всеки се изтъква на земята да е първи.

Апокалипсиса ли чакат с бърборене,
да полетят към други странни планети,
а отчаяните долу разкъсани хора,
от Божията милост да бъдат поети?

Историо, ще ни покажеш ли пример,
как да разкъсаме възела моряшки,
или точно ти ще станеш вампира,
прегризал гърлото ни просташки?

Въпросът във въздуха като меч виси,
но къде сме ние, къде сме аз и ти?

10 09 2015