Любовта на Клеопатра към Марк Антоний
Глъхнат стъпките далече
в нощната тъма.
В сетни сили гаснат вече
факлите в нощта.
Дреме тихо в покоите
сънна тишина.
В тъмното скимтят копоите
жално във съня.
Клеопатра още будна,
шепне си сама.
Тежка болка душегубна
мъчи я сега.
- Де си, римлянино мрачен -
с каменно лице?
Оковал в окова златна
моето сърце.
Не сърце, а къс от камък
носиш във гърди!
Не гори душата ти в пламък.
Ти я угаси!
Гордостта ти е надменна.
Сляп си, погледни!
Млада снага ненагледна
в горест се топи.
Ти дърво ли си, човече,
нямаш ли сърце?
Вкаменено днес е вече
твоето лице.
- Не, красавице любима,
имам си сърце.
Любовта е тъй красива,
скъпо ми дете.
Ти, царице чуждоземна,
мрамора студен
с красотата си неземна
съживи във мен...
- Спри - дума Клеопатра -
спри се, не лъжи.
Ти изкусен си ласкател -
майстор на лъжи.
Шепне нейде в тъмнината
воинът смутен:
- Ти, царице на душата,
всичко си за мен.
Цвят от люляк теменужен
в утрото на май,
нежен блясък изумруден -
звезден шир безкрай.
Запленен от красотата
ти и той дори,
богът славен на войната,
в огъня гори...
- Спри, ласкателю фалшиви,
искаш, но грешиш,
с думи мили и красиви
да ме заблудиш.
Може би във битки бойни
воин смел да си,
но за ласките любовни
плах си, разбери...
С поглед празен и безумен -
с каменно сърце,
дума римлянинът гузен
празни думи все.
- Нека си остане тайна,
сал една мечта,
нашата любов сияйна.
Чужда си жена!
- Глупчо, колко си наивен!
Имаш ли глава?
Жалък, кат евнух безсилен,
станал си сега.
Юпитер на теб е гневен,
сдържа се едва,
мълнии, яростен и бесен,
мята над света...
Шепне тихо в тишината
в непрогледен мрак,
с горест тежка във душата
Клеопатра пак:
- Не, не искам аз да плача
вечно в самота!
Нека отсече палачът
моята глава!
Птичката във клетка златна
никога не пей.
Без любов гореща, сладка
не ми се живей...
01.01.2009 год.
в нощната тъма.
В сетни сили гаснат вече
факлите в нощта.
Дреме тихо в покоите
сънна тишина.
В тъмното скимтят копоите
жално във съня.
Клеопатра още будна,
шепне си сама.
Тежка болка душегубна
мъчи я сега.
- Де си, римлянино мрачен -
с каменно лице?
Оковал в окова златна
моето сърце.
Не сърце, а къс от камък
носиш във гърди!
Не гори душата ти в пламък.
Ти я угаси!
Гордостта ти е надменна.
Сляп си, погледни!
Млада снага ненагледна
в горест се топи.
Ти дърво ли си, човече,
нямаш ли сърце?
Вкаменено днес е вече
твоето лице.
- Не, красавице любима,
имам си сърце.
Любовта е тъй красива,
скъпо ми дете.
Ти, царице чуждоземна,
мрамора студен
с красотата си неземна
съживи във мен...
- Спри - дума Клеопатра -
спри се, не лъжи.
Ти изкусен си ласкател -
майстор на лъжи.
Шепне нейде в тъмнината
воинът смутен:
- Ти, царице на душата,
всичко си за мен.
Цвят от люляк теменужен
в утрото на май,
нежен блясък изумруден -
звезден шир безкрай.
Запленен от красотата
ти и той дори,
богът славен на войната,
в огъня гори...
- Спри, ласкателю фалшиви,
искаш, но грешиш,
с думи мили и красиви
да ме заблудиш.
Може би във битки бойни
воин смел да си,
но за ласките любовни
плах си, разбери...
С поглед празен и безумен -
с каменно сърце,
дума римлянинът гузен
празни думи все.
- Нека си остане тайна,
сал една мечта,
нашата любов сияйна.
Чужда си жена!
- Глупчо, колко си наивен!
Имаш ли глава?
Жалък, кат евнух безсилен,
станал си сега.
Юпитер на теб е гневен,
сдържа се едва,
мълнии, яростен и бесен,
мята над света...
Шепне тихо в тишината
в непрогледен мрак,
с горест тежка във душата
Клеопатра пак:
- Не, не искам аз да плача
вечно в самота!
Нека отсече палачът
моята глава!
Птичката във клетка златна
никога не пей.
Без любов гореща, сладка
не ми се живей...
01.01.2009 год.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Оджаков Всички права запазени
