Любовта на Клеопатра към Марк Антоний
Глъхнат стъпките далече
в нощната тъма.
В сетни сили гаснат вече
факлите в нощта.
Дреме тихо в покоите
сънна тишина.
В тъмното скимтят копоите
жално във съня.
Клеопатра още будна,
шепне си сама.
Тежка болка душегубна
мъчи я сега.
- Де си, римлянино мрачен -
с каменно лице?
Оковал в окова златна
моето сърце.
Не сърце, а къс от камък
носиш във гърди!
Не гори душата ти в пламък.
Ти я угаси!
Гордостта ти е надменна.
Сляп си, погледни!
Млада снага ненагледна
в горест се топи.
Ти дърво ли си, човече,
нямаш ли сърце?
Вкаменено днес е вече
твоето лице.
- Не, красавице любима,
имам си сърце.
Любовта е тъй красива,
скъпо ми дете.
Ти, царице чуждоземна,
мрамора студен
с красотата си неземна
съживи във мен...
- Спри - дума Клеопатра -
спри се, не лъжи.
Ти изкусен си ласкател -
майстор на лъжи.
Шепне нейде в тъмнината
воинът смутен:
- Ти, царице на душата,
всичко си за мен.
Цвят от люляк теменужен
в утрото на май,
нежен блясък изумруден -
звезден шир безкрай.
Запленен от красотата
ти и той дори,
богът славен на войната,
в огъня гори...
- Спри, ласкателю фалшиви,
искаш, но грешиш,
с думи мили и красиви
да ме заблудиш.
Може би във битки бойни
воин смел да си,
но за ласките любовни
плах си, разбери...
С поглед празен и безумен -
с каменно сърце,
дума римлянинът гузен
празни думи все.
- Нека си остане тайна,
сал една мечта,
нашата любов сияйна.
Чужда си жена!
- Глупчо, колко си наивен!
Имаш ли глава?
Жалък, кат евнух безсилен,
станал си сега.
Юпитер на теб е гневен,
сдържа се едва,
мълнии, яростен и бесен,
мята над света...
Шепне тихо в тишината
в непрогледен мрак,
с горест тежка във душата
Клеопатра пак:
- Не, не искам аз да плача
вечно в самота!
Нека отсече палачът
моята глава!
Птичката във клетка златна
никога не пей.
Без любов гореща, сладка
не ми се живей...
01.01.2009 год.
в нощната тъма.
В сетни сили гаснат вече
факлите в нощта.
Дреме тихо в покоите
сънна тишина.
В тъмното скимтят копоите
жално във съня.
Клеопатра още будна,
шепне си сама.
Тежка болка душегубна
мъчи я сега.
- Де си, римлянино мрачен -
с каменно лице?
Оковал в окова златна
моето сърце.
Не сърце, а къс от камък
носиш във гърди!
Не гори душата ти в пламък.
Ти я угаси!
Гордостта ти е надменна.
Сляп си, погледни!
Млада снага ненагледна
в горест се топи.
Ти дърво ли си, човече,
нямаш ли сърце?
Вкаменено днес е вече
твоето лице.
- Не, красавице любима,
имам си сърце.
Любовта е тъй красива,
скъпо ми дете.
Ти, царице чуждоземна,
мрамора студен
с красотата си неземна
съживи във мен...
- Спри - дума Клеопатра -
спри се, не лъжи.
Ти изкусен си ласкател -
майстор на лъжи.
Шепне нейде в тъмнината
воинът смутен:
- Ти, царице на душата,
всичко си за мен.
Цвят от люляк теменужен
в утрото на май,
нежен блясък изумруден -
звезден шир безкрай.
Запленен от красотата
ти и той дори,
богът славен на войната,
в огъня гори...
- Спри, ласкателю фалшиви,
искаш, но грешиш,
с думи мили и красиви
да ме заблудиш.
Може би във битки бойни
воин смел да си,
но за ласките любовни
плах си, разбери...
С поглед празен и безумен -
с каменно сърце,
дума римлянинът гузен
празни думи все.
- Нека си остане тайна,
сал една мечта,
нашата любов сияйна.
Чужда си жена!
- Глупчо, колко си наивен!
Имаш ли глава?
Жалък, кат евнух безсилен,
станал си сега.
Юпитер на теб е гневен,
сдържа се едва,
мълнии, яростен и бесен,
мята над света...
Шепне тихо в тишината
в непрогледен мрак,
с горест тежка във душата
Клеопатра пак:
- Не, не искам аз да плача
вечно в самота!
Нека отсече палачът
моята глава!
Птичката във клетка златна
никога не пей.
Без любов гореща, сладка
не ми се живей...
01.01.2009 год.
© Христо Оджаков All rights reserved.
