Мартенски монолог на една хала
Март е. Утро. Ход е за Адам,
ден ще е, надявам се, нескучен.
Този свят ли? - мъжки е, голям,
но на почит - твърде ненау́чен..
Научи́ уроците си, свят!
Гледай мене - колко съм блага́та,
нестинарски стъпвам по жарта,
в плитки тежки сплитам си съдбата...
Залък меся - с кръв, сълза и пот,
колко му е - хляб да го омеся,
люлка да залюлям под дърво,
с къс от мене - точно деветмесечен...
Колко му е - да изпъна гръб,
да подпра на облака сълзата.
Колко му е - да маскирам ръб
с днешната ти китчица с цветята.
Трудно е, когато в мен кърви,
да ти нижа благодарна песен.
С крехките ми длани не върви
да дундуркам смута ти нелесен...
Имам дар и бъркам в стар казан
мъжки страх, потентност и умора.
Ти не знаеш - но си обладан
да те вплитам в ложе, дом, опора...
Но за теб да се преподредя?
Да осъмвам ведра, мила, цяла?
Майка съм от сой и ще родя,
но за теб, Адаме, ще съм хала.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Интересно е да има различна видимост, това обогатява. Благодаря!
