Мечтателно недомечтано метличинче
Топлината ти се спуска като вихър
в клепките на мъничка вселена
и вярват в теб, макар да недоспиваш,
всичките ти случки да са земни.
Мигът е наш в конец от сянка тиха,
спира да танцува кръговратът,
замръзва тръпката във вишна,
аз, дете, си казвам, че се справям.
Обръщат се сезони в одеяло,
сбира слънце сили за съня си.
Едно листенце тихо се провиква
с устните си случило на възел.
Но ти се взираш в погледа ѝ бял,
луната се разхожда по душите ни.
Когато лято в есен заиграе,
времето е тъмното ѝ дишане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
