Мечтите си лекувам със мълчание
И може би съм трудна за обичане,
когато съм неистово самотна.
От струна изтъкана е душата ми,
трепери ако някой я докосне.
Не искам брод сред моята Голгота,
ни паяжинка, за която да се хвана.
Отнася ме реката на живота,
мечтите си лекувам със мълчание.
Безлунно, търси ме в нощта небето.
Прозрачна съм и няма да ме види.
Едно досадно ми минор подире ми
се влачи и не иска да си иде.
На кой ли от предците си приличам,
такава нелогична и чепата?
И може да съм трудна за обичане,
но няма да се моля на съдбата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Барашка Всички права запазени
