Дъждът валеше като бесен,

прозорец някъде се счупи.

Един младеж крачеше унесен,

подарък търсеше да купи.

Надничаше през ярките витрини

и погледът му бягаше без ред.

Примамваха го пламъчета живи-

камъчета върху пръстени безчет.

С тъга от тях той погледа откъсна...

подърък скъп за скъпо същество.

За любимата душата му се пръсна

като счупено от вятъра стъкло.

В калта до себе си тогава

видя подскачащо кълбо.

Мислите му бягаха кат’ лава -

врабчето бе със счупено крило.

В пазвата си бащински го сложи,

побягна той със светнало лице.

На любимата в ръцете ще положи

птичката и своето сърце.