Метафорично
Дъждът валеше като бесен,
прозорец някъде се счупи.
Един младеж крачеше унесен,
подарък търсеше да купи.
Надничаше през ярките витрини
и погледът му бягаше без ред.
Примамваха го пламъчета живи-
камъчета върху пръстени безчет.
С тъга от тях той погледа откъсна...
подърък скъп за скъпо същество.
За любимата душата му се пръсна
като счупено от вятъра стъкло.
В калта до себе си тогава
видя подскачащо кълбо.
Мислите му бягаха кат’ лава -
врабчето бе със счупено крило.
В пазвата си бащински го сложи,
побягна той със светнало лице.
На любимата в ръцете ще положи
птичката и своето сърце.
© Теодора Атанасова All rights reserved.
