Прекрачвам пак годишен праг
 и си тихо подсвирвам,
 мъглив навън се мръщи денят,
 но мен това ме не спира ...
 даже да газя във кално,
 дори да затрупва ме сняг,
 достатъчно ми е, че крача бавно
 и го още живея, този свят.
 Сплитат с тежестта си дните,
 състарявайки ме без да питат
 бръчки с торбички под очите
 и аз не питам защо бързо отлитат ...
 Вървя ли, не чувствам скука,
 установих, че животът е кратък,
 просто си казвам "наслука"
 и продължавам по него нататък ...
 Само понякога спирам внезапно
 защото долавям наострил уши
 как тежко простенва Земята,
 докато онемял Той отгоре мълчи!
 Когато се случва да падна
 от замах някакъв във гръб,
 леко замаян пак се изправям
 и поемам по най-острия ръб ...
 Ако утре случайно вече ме няма,
 не си мислете, че съм умрял -
 приемете тази промяна -
 подсвирвал си един и с песента отлетял ...