Мъка
Мъка
... ще си простя ли самотата,
която вечно моя път разстила?
Годините вървят и не вървят -
от мъка и през мъки хлябът
като нож семействата ни реже...
реже и... не сбира.
Солта е вече цвят от моя ежедневен сън,
а любовта към близките ми
все е телефонно разстояние.
Кошмарите не могат и не искат да мълчат.
Живее ли се с хляб, поръсен с отчаяние?
Закъсняла съм! Като вчерашен вестник,
подгонен от вятъра, плахо прошепвам,
поуморено и понаплашено: Здрасти!
Есента вече оцвети зелените
страници в листите на гората.
Кораби-облаци плуват към пристанището
на недоизписаната сърдечност.
Моля се винаги да ни се намират
изпотрошени моливи.
И... оцеляла човечност!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
