Мъка
Мъка
... ще си простя ли самотата,
която вечно моя път разстила?
Годините вървят и не вървят -
от мъка и през мъки хлябът
като нож семействата ни реже...
реже и... не сбира.
Солта е вече цвят от моя ежедневен сън,
а любовта към близките ми
все е телефонно разстояние.
Кошмарите не могат и не искат да мълчат.
Живее ли се с хляб, поръсен с отчаяние?
Закъсняла съм! Като вчерашен вестник,
подгонен от вятъра, плахо прошепвам,
поуморено и понаплашено: Здрасти!
Есента вече оцвети зелените
страници в листите на гората.
Кораби-облаци плуват към пристанището
на недоизписаната сърдечност.
Моля се винаги да ни се намират
изпотрошени моливи.
И... оцеляла човечност!
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
