На горската пътека
Как неусетно си отмина пролетта.
Изчезна призрачно последната омая.
Остави тя в безбройните цветя
магията да пазят дъх до края...
Вървя по горската пътека в летен транс,
под изумрудените взори на листата.
С ливрея времето ми прави реверанс
и с наметалото на спомените ме намята.
Самотен скитник в тъй невзрачен свят,
разхождащ минало сред горските дъбрави,
загърбил мисълта да е богат,
простил се с болната илюзия за слава.
Копнеещ само за покоя на духа
под острите бодли на тишината.
Честит сред пропастите под върха,
издигнал скален паметник на самотата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени