На татко
Не сме приятели, не си ми и приятен.
И твърде малко ме засягат твойте истини.
За хората, за времето, за хляба...
Горчат и ми присядат между липсите...
На повече от няколко по седем
от първите и важните години.
Едва ли със причина съм родена.
Не виждам и причина да ме има.
И някак си приличам на нелепица –
неискана, без смисъл, не на място.
Видяла съм не повече от слепите.
И зная, че не мога да порасна.
Защото ме е страх, че е наследствена
идеята за вечното течение.
Идеята за вечната посредственост,
за малкото ти битово спасение,
което те съсипва ежедневно.
И дави суетата ти. На капки.
В присъствие, дотолкова безтебно,
че няма начин да ти кажа вече „татко”.
А ти си толкова отчайващо различен
от детската ми девствена представа.
Отчайващо дотам, че ми приличаш
на мое изкривено огледало...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Тодорова Всички права запазени
