На татко
Не сме приятели, не си ми и приятен.
И твърде малко ме засягат твойте истини.
За хората, за времето, за хляба...
Горчат и ми присядат между липсите...
На повече от няколко по седем
от първите и важните години.
Едва ли със причина съм родена.
Не виждам и причина да ме има.
И някак си приличам на нелепица –
неискана, без смисъл, не на място.
Видяла съм не повече от слепите.
И зная, че не мога да порасна.
Защото ме е страх, че е наследствена
идеята за вечното течение.
Идеята за вечната посредственост,
за малкото ти битово спасение,
което те съсипва ежедневно.
И дави суетата ти. На капки.
В присъствие, дотолкова безтебно,
че няма начин да ти кажа вече „татко”.
А ти си толкова отчайващо различен
от детската ми девствена представа.
Отчайващо дотам, че ми приличаш
на мое изкривено огледало...
© Надежда Тодорова All rights reserved.
