На тръгване поне да се усмихне...
Разплакана си тръгваш, накъде ли?
Дъга в косите сплиташ, за из път
и мокър славей сипе звънки трели,
по клоните сълзите ти блестят.
Тревата се превива, натежала,
крилете ти отронват дъхав цвят.
Летиш след малка лястовичка бяла,
оплакала си грешния ни свят.
Закука кукувица, пък притихне,
светулка плахо озари нощта.
На тръгване поне да се усмихне,
макар през сълзи...Моля пролетта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
