На устните ми в ъгълчето
„От време на време радвай някого, дори и самия себе си.” (Вантала)
Като кръстовище на тъжни мисли
чернее хоризонтът.
И целият от дъжд си мокър -
по теб, като по клони,
са окачени капки светлина.
Във грохота дъждовен
утихва всичко,
освен
неистовата ти тъга.
И става все по-гъста.
А някъде синее хоризонт –
на устните ми в ъгълчето.
От там започва утрото.
Но стълба не ти трябва.
Достатъчни са две очи,
в които слънцето възкръсва –
за теб...
за мен...
И нищо, че вали поройно.
След дъжд такъв
изгрява
най-лъчезарната дъга.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
