На зазоряване
Събудих се в този ранен час –
нашепваха ми тихичко звездите:
не техен, твой бе този нежен глас,
говорещ ми за нас чрез съдбините.
Разбрах, че ти в нощта ридаеш,
събудила в сърцето си жената –
може би на глас така гадаеш:
къде ли съм без теб и без Луната.
Замрях с една едничка дума
под звуците, сега от тебе чути,
но нямаме потребната ни сума,
да върнем на обесници разплути.
Изпратих северните ветрове
да прелетят през сумрака вечерен
и, укротили бесни светове,
да ти дарят поздрава ми верен.
Тъмнината повече не питам,
но всяка нощ си казвам все:”Дано!”
защото аз и днес на теб разчитам,
че пазиш кълна на онуй зърно,
с което блесна светлината
в дните бурености – безчовечни:
за хората да правим красотата,
с усмивките й мили, вечни.
До мен портретът мил сега лежи –
защо си спомням онзи злобен скот,
решил сърцето ти да натъжи,
завиждайки на нашия живот?
Със спомена за теб в тез минути
проблясва источния небосвод
и звуци, от сърцето ми дочути,
изпращам като стража – във обход.
Сънародници, осъдени на смърт –
в страната други тънат в глад
и този безпощаден, подъл кърт,
изисква да постигна аз обрат!?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Рибаров Всички права запазени
