Най-здравият мост
Прислони ме, земя, до гръдта ти, която обичам.
Нека синьото бъде отливка на есенен грозд.
Нека легне небето в пръстта и възкръсне в кокиче
като бял и невръстен, измолен от баба Христос.
Нека млъкнат вратите, които ме викат далече.
Разтоварих самара си слънчев от синия път.
На магаренце сиво клатушка се моята вечност,
от която крайпътните есенни храсти цъфтят.
И сега ми е сладко. Мирише на печени чушки
и на хлебна пшеница. Мирише на родна земя.
По ръждивите камъни златните смокове шушнат
и изпиват последните капки от козя кърма.
А далече на юг, по дувара извит на простора,
бягат летните острови в папрат от рижи мъгли.
Изтъркулва се Наксос в пламтящата порта на Хора*
като син таралеж. И започва дъждът да вали.
И наместо високите мачти и корабни гроти,
аз посягам към тежката котва на зрелия грозд.
И закотвям сърцето си в близкия бряг на живота,
който хвърля от мен до безкрая най-здравия мост.
___________________________________________
* - Столицата на гръцкия цикладски остров Наксос
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Цонева Всички права запазени
