Не плача, сине
Не плача, сине, просто дъжд вали.
Облакът, потулил ми душата,
с потоп удави земните ми дни.
Превърна ги във блато непознато.
В мочурището себе си изгубих,
потънала до гушата във кал.
Мислите си светли аз загърбих
в новия ми свят, без лъч изтлял.
Опитвам се душата да пробудя
чрез болката, пробождаща плътта,
а сенките във ада да прокудя
и пак да стана същата жена.
Боли, признавам, болката е страшна
от в мен забитата до кръв стрела.
Не мога със ръце да я измъкна.
Тя белег ще остави до смъртта.
Но ти за мене, рожбо, не тъжи.
макар и с непосилна орисия
Божи гълъб все над мен кръжи
(от него аз не мога се скрия).
И в сънищата идвай, мило чедо.
Там чакам те смирена във нощта -
да поговорим пак за теб и Него,
що в своята обител те прибра.
Там кротичко с любов ще те прегъщам,
ще шепна тихо майчини слова
за силата съдбовна и насъщна,
за бялата ти ангелска душа...
Не плача, сине, просто дъжд вали,
капките прегръщат ти душата...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
