Не плача, сине
Не плача, сине, просто дъжд вали.
Облакът, потулил ми душата,
с потоп удави земните ми дни.
Превърна ги във блато непознато.
В мочурището себе си изгубих,
потънала до гушата във кал.
Мислите си светли аз загърбих
в новия ми свят, без лъч изтлял.
Опитвам се душата да пробудя
чрез болката, пробождаща плътта,
а сенките във ада да прокудя
и пак да стана същата жена.
Боли, признавам, болката е страшна
от в мен забитата до кръв стрела.
Не мога със ръце да я измъкна.
Тя белег ще остави до смъртта.
Но ти за мене, рожбо, не тъжи.
макар и с непосилна орисия
Божи гълъб все над мен кръжи
(от него аз не мога се скрия).
И в сънищата идвай, мило чедо.
Там чакам те смирена във нощта -
да поговорим пак за теб и Него,
що в своята обител те прибра.
Там кротичко с любов ще те прегъщам,
ще шепна тихо майчини слова
за силата съдбовна и насъщна,
за бялата ти ангелска душа...
Не плача, сине, просто дъжд вали,
капките прегръщат ти душата...
© Таня Мезева All rights reserved.
