Не смейте помъдряла да ме помните!
Дълбае болка алена, неистова,
дали пък няма аз да поумнея?
На малко поопърпаните листове
описвам в стих и себе си, и нея.
Познайници сме стари и отровата,
делим поравно – билките, илача,
при нея все е старо, а пък новото
при мене е в куплет да я изплача.
Какво ми коства мъдростта ми късната?
Щом ражда думи, стихове и рими,
по вятъра дори да ги разпръснете,
те ще се върнат – тихи и незрими.
От тъмнината в стаята ми – скромната,
струят лъчи и птици се надпяват...
Не смейте помъдряла да ме помните!
Поет и будала не помъдряват.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
