(Не)споделени размисли
Дали понякога прочиташ старите писма?
Дали оставаш будна нощем в мрака?
Аз все съм буден. Ала всъщност... Ала всъщност спя –
дори когато буден съм... И чакам.
Да мине времето, живота... Какво съм днес без теб -
поникнало в шега на боговете
самотно, хилаво дърво посред враждебна степ,
в безсмислена борба със ветровете...
Дали понякога ти липсвам? Сигурно... нали?
Когато тихо се прокрадва здрачът
в прозореца, а вън засвирят първите щурци...
А може би се случва да заплачеш?
Една изпусната сълза в неволно тъжен миг,
ала виновно и набързо скрита
дълбоко в теб, в едно с преглътнат ням, сподавен вик...
Не отговаряй... Няма да те питам...
Онези, старите писма... Недей, не ги чети!
Да бъдеш тъжна днес не ти прилича!
И не дочитай даже този блед, опърпан стих...
Аз пазя в него спомен - за кокиче,
разцъфнало внезапно сред узрелите жита
на жаркото... и закъсняло лято,
пред първия куплет от песента на есента...
Във глупава шегичка на Съдбата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Засегабезиме Всички права запазени
