(Не)споделени размисли
Дали понякога прочиташ старите писма?
Дали оставаш будна нощем в мрака?
Аз все съм буден. Ала всъщност... Ала всъщност спя –
дори когато буден съм... И чакам.
Да мине времето, живота... Какво съм днес без теб -
поникнало в шега на боговете
самотно, хилаво дърво посред враждебна степ,
в безсмислена борба със ветровете...
Дали понякога ти липсвам? Сигурно... нали?
Когато тихо се прокрадва здрачът
в прозореца, а вън засвирят първите щурци...
А може би се случва да заплачеш?
Една изпусната сълза в неволно тъжен миг,
ала виновно и набързо скрита
дълбоко в теб, в едно с преглътнат ням, сподавен вик...
Не отговаряй... Няма да те питам...
Онези, старите писма... Недей, не ги чети!
Да бъдеш тъжна днес не ти прилича!
И не дочитай даже този блед, опърпан стих...
Аз пазя в него спомен - за кокиче,
разцъфнало внезапно сред узрелите жита
на жаркото... и закъсняло лято,
пред първия куплет от песента на есента...
Във глупава шегичка на Съдбата.
© Засегабезиме All rights reserved.
