Непростимо
Не беше ангел, бога ми, не бе
и пример, който да следя възторжено.
От слабости прошарено небе
разпъна за крилата ми разрошени.
Растях, а с мен растеше моят гняв.
Препъвах се във грешките си – същите,
които си допускал като млад,
а генът като бумеранг се връщаше.
Проклинах и мълчах със векове.
Изгубих те в градината от плевели.
Мечтаех да съм ничие дете
и бягах с всеки сън все по-далеч от теб.
Но дойде време да избягаш ти,
внезапно, без сълзливи предизвестия.
Сред някакви безименни звезди
сега навярно си преглеждаш вестника.
И нямам гняв сега, и нямам теб,
и мрак превзема ден след ден душата ми.
Непостижима прошката ти. Като лед
изгаря споменът, отвъден пратеник.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Всички права запазени
