Непростимо
Не беше ангел, бога ми, не бе
и пример, който да следя възторжено.
От слабости прошарено небе
разпъна за крилата ми разрошени.
Растях, а с мен растеше моят гняв.
Препъвах се във грешките си – същите,
които си допускал като млад,
а генът като бумеранг се връщаше.
Проклинах и мълчах със векове.
Изгубих те в градината от плевели.
Мечтаех да съм ничие дете
и бягах с всеки сън все по-далеч от теб.
Но дойде време да избягаш ти,
внезапно, без сълзливи предизвестия.
Сред някакви безименни звезди
сега навярно си преглеждаш вестника.
И нямам гняв сега, и нямам теб,
и мрак превзема ден след ден душата ми.
Непостижима прошката ти. Като лед
изгаря споменът, отвъден пратеник.
© Росица All rights reserved.
