Това тяло все някога ще ме изостави.
Справедливо е,
спокойна съм пред старостта на тленното.
Мисълта ми само една е – как ще те докосвам тогава?
Ще бъдат неспособни ръцете ми да те достигнат.
Нито ще мога стих да напиша, за да премина през теб.
Очите ми, дори и отворени, не ще срещнат твоите.
Гласът ми не ще гали пак името ти.
И ето ме сега – можеща, търсеща, докосваща
с ръце, стих, поглед.
Протягам се, още веднъж и отново. Викам те.
Достигам, достигам, достигам... Разбирам. ...