Непривично приличен, денят ми намига,
без да дава уроци и мъдри съвети.
Автобусът за вкъщи навреме пристига,
асансьорът работи, а лампата свети.
Може би е забравил за своята длъжност,
да ме тъпче и рита където ме види.
Да ми пълни сърцето с болестна тъжност,
над главата ми мила да сипе обиди.
Нетипично лиричен и някак различен,
този път е добър, този път е сърдечен.
И ме прави лъчист и ме прави космичен,
в човешкия свят, на ненавист обречен.