Някаква градинска Ева

Захвърли златния венец

градинката – смирена, глуха

под снощния студен ветрец,

вилнял из нея за разтуха.

Какво ли пък му причини,

че тъй жестоко я наказа?

Защо не му се подчини

и красотата си показа?

А борът даже не го спря,

когато вихърът зъл плъпна,

над нея клони не простря –

от страх навярно се отдръпна.

И вятърът с жестока длан

премина, бръснещ, над цветята.

Сега край пустия фонтан

царят студът и грозотата.