Обесих си небето (Простен си...)
Обесих си небето
(Простен си...)
Обесих си небето.
Че любов
не искаше да дава
на звездите.
И само онзи –
твоят благослов
преспиваше
на кръстопътя
със мъглите.
А те забременяваха
с тъга.
Но все по-ялови
оставаха.
Не раждаха.
А техните деца
научиха ме
онемяла да оставам.
Научиха ме
да крада слънца.
И с прогорени струни
да ги връзвам.
За зимата.
По цигански
да спя –
със ножа в пазвата.
Набързо.
Отвсякъде ме гонеха.
С луни,
извити злобно като
ятагани.
И днес почти
не ми останаха
очи.
Във мен
най-тихата ми мъка
се е свряла.
И днес почти
не ми останаха
мечти...
Във тъмното
небето си обесих...
До смъртния ми одър
се поспри.
Без страх, безпътен
приближи – простен си,
грешнико!
Простен си!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елмира Митева Всички права запазени
