Очакване

Тихо прелетната птица се завръща 

в окото на лятна зеница, 

на надеждата, с която ме загръща 

като топъл вятър, стрък пшеница,

от пръстта на кръговрата изникнал... 

Лято, ти на нежни чувства си арена, 

щом не мога да те губя, да свикна 

на времето с реката замъглена, 

щом оттича се през мене - капка в камък.

Хайде, идвай вече, нищо че е есен, 

все предвкусвам в дните невъзможен пламък, 

и вглъбявам се във изгрев поднебесен. 

Ти целуваш ме със устни на момиче, 

и издигаш ме до пориви дълбоки. 

В теб умирам и прераждам се във птиче,

и прелитам те над дивите посоки.