Очакване
Тихо прелетната птица се завръща
в окото на лятна зеница,
на надеждата, с която ме загръща
като топъл вятър, стрък пшеница,
от пръстта на кръговрата изникнал...
Лято, ти на нежни чувства си арена,
щом не мога да те губя, да свикна
на времето с реката замъглена,
щом оттича се през мене - капка в камък.
Хайде, идвай вече, нищо че е есен,
все предвкусвам в дните невъзможен пламък,
и вглъбявам се във изгрев поднебесен.
Ти целуваш ме със устни на момиче,
и издигаш ме до пориви дълбоки.
В теб умирам и прераждам се във птиче,
и прелитам те над дивите посоки.
© Иван Димитров All rights reserved. ✍️ No AI Used