От тиха обич безпределна
От тиха обич безпределна,
навярно свитото сърце,
тупти така неравноделно,
рисува с ритъма лице.
Заглъхва вече песента,
дано смирение да носи,
с дъх на предесенни откоси,
косачът морен – старостта.
Дамгосани в душата птици,
в небе измислено летят.
От огън живите искрици,
пожар запалват, всеки път.
Дори да ме зове пръстта,
и скръбен стих – надгробен камък,
една любов – негаснещ пламък,
за мен ще спомня на света.
https://youtu.be/0yJsZ-OZl7g
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
