Отдавна са притихнали сълзите...
Отдавна са притихнали сълзите
в горещите пътеки на земята...
Сега... преглъщам черното на дните.
И то горчи. Но има вкус на лято!
Забравихме адреса на звездите.
И залеза замръква без позлата.
Отдавна никой Изгрева не пита
кога болят душите на цветята...
Студено под клепачите ми пари
загадъчния профил на луната...
Защо са опустели всички гари?
Кой счупи цветовете на дъгата?
И кой чертае Пътят на Тъгата?
Ще никне ли Маслинова Надежда...
Сега... Душа събирам по земята...
И после... в тъжен пъзел я подреждам.
Подреждам счупените и парчета...
Най-липсващите... ме болят най-много!
Когато ме болят - до бяло светя!
До бяло само... Повече - не мога!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
