Песента на впряга
Дълго рихме със копита снега и чертахме пъртини
− бели релси, изтеглени в димяща, претръпнала пустош.
И сега, щом притихнахме двама − вместо в цветни картини −
косите си сиви вятърът в халища снежни разпуща.
За какво ли ни вплитаха панделки алени в гривите,
щом даже за миг след това не успявахме да ги зърнем,
и звънчета, които припяваха сладко по билото:
− Ехей, идем, стопанке, натоварени с плява и зърно.
Тя ни милваше нежно и пръхтяхме от слабост със ноздри,
и подковите къртеха влюбени сини светкавици.
Но сега сме сами, сред сплъстени трънаци на гроздове,
в къщи − сринати току оскотелите мъртви сокаци.
Къде да вървим, друже, та ние отдавна сме ничии −
две кранти с проскубана кожа и раздрипани чулове.
Ти ми шепнеш, че няколко нощи сънуваш метличини,
и в лунен витраж от стъкло и метал зеница разпукваш.
И с камшици плющят над главите ни черни ездачите
и пресушават последните глътки в дъха ни без милост.
Ах, да имаше как сред този свят непознат да изплачем
под звездите сиротни, изронени в сребърни жълъди.
Как държат ни юздите с коварни и стегнати ремъци −
от небесния коловоз да свърнем встрани няма сгода!
Но преди да потънем навеки в земята на сенките,
нека мрака взривим със буреносни прощални акорди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
