Дълго рихме със копита снега и чертахме пъртини
− бели релси, изтеглени в димяща, претръпнала пустош.
И сега, щом притихнахме двама − вместо в цветни картини −
косите си сиви вятърът в халища снежни разпуща.
За какво ли ни вплитаха панделки алени в гривите,
щом даже за миг след това не успявахме да ги зърнем,
и звънчета, които припяваха сладко по билото:
− Ехей, идем, стопанке, натоварени с плява и зърно.
Тя ни милваше нежно и пръхтяхме от слабост със ноздри,
и подковите къртеха влюбени сини светкавици.
Но сега сме сами, сред сплъстени трънаци на гроздове,
в къщи − сринати току оскотелите мъртви сокаци. ...