Поиска черно, но то не е за теб…
Завърнах се, но само част от мен,
оставих нещо скъпо там при теб.
Видях, болях, бе кратък този ден,
а днес думи не намирам за куплет.
Топя в мастилница перото черно -
едва проскърцва, но няма и следа,
десница движа, усилие напразно,
а щом натисна, ранява се листа...
Силно е, по-силно, така не става,
искрящо бяло е за черното перо...
Сменям лист, на тъмната основа,
мисълта се лее, излива се добро...
Единното на части не се разделя,
не може да се трие живот, съдба.
Кой ръководи ни, кой определя?...
Ако самите ние, питам „Докога?".
Кръвта, казват, не става на вода,
това е вярно, но всичко не е кръв...
Онова в душата е важно, затова
ако боли, не позволявай да е стръв.
Знамето бяло за слаби е отредено,
силните от него нямат нужда, не...
Това, което в душата е породено,
едва ли може от някой да се спре.
Бяло е перото ми за теб, бяло е...
(а)
13.10.2008г
(цикъл "Посветено")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анета Саманлиева Всички права запазени
