Полюси
Гърбът ти е тънка завеса от дим -
напразно се взирам, напразно се взирам.
На струйки изтича тилът ти любим,
през него прозира
поредното утро – парче тишина -
повдига въпроси зад спуснати щори.
От тях многовежда извира вина,
готова да спори,
че даже кълбото си има страни -
една за отгоре, една за отдолу -
не само раздяла е пътят, нали,
от полюс до полюс;
че щом сме човеци, то значи грешим,
преследваме рая, настигаме ада
и в тихо безумство мостóве горим
на жертвена клада,
събираме пепел в съборен комин
и чакаме Феникс, а идва Михаля,
издухва до спомен поредния дим
далече в безкрая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Всички права запазени
