Познавам същината му, и зная...
Защо душата ми мъгли плете?
Подслон му сторих под крилото си.
Дарих му всичкото на моето небе.
На мен приличаше, или пък аз на него.
Допълвахме се в мисли, и мечти.
Разпускахме косите си във люлките,
а от копнежите рисувахме звезди.
Когато срещахме очите си във сънища,
взривяваха се бури от въздишки,
пресечени по кръстопътища душите ни
прераждаха ни в сините си мълнии.
Той все във мен вилнееше от обич.
А аз се стапях в нежния му зов.
Кога ли се превърнахме в привички?
И сраснахме се във едно...
Сега преливаме се в бяла пролет.
И лято е, когато в мене той расте.
Когато го отглеждам в мен е есен,
и зима, щом сбогувания той преде...
Най-чудно ми отива на очите,
зелени, като влюбено небе,
със кълновете в златно окласили
задъханото в моето сърце.
Душата му с посочията северни
рисува ме във чуден листопад,
а моята с най-топлите съзвучия
съзижда му врата пред моя праг.
Познавам същината му, и зная...
Той, вятърът, е моят свят, но не и враг.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
