Гнездото беше заразното петно. 

Увито в прах, дебнеше почерняла мечта.

Зад железните порти на Векрион,

светлината чезнеше.

Навярно, изядена бе от чакащото.

Старата сянка стоеше тихо там,

/до Неилкримският храм/. 

Давеше душата си в кошмари,

изковани от пепел.

Песен на сива херана мреше в

далечното ехо.

Чу се, но глухо.

Толкова кухо, преровено 

и ограбено мълчанието беше.

И стенеше, и стенеше.

Край пропастта чу се шепот на монах,

и когато се вслушах, аз осъзнах -

бях се върнал хиляди години назад.

В чужди спомени се преродих,

грешките на друг спечелих.

Нямаше помен от бяла векрина,

останало бе само усмивка недостижима.

Гнездото бе изплетено от чезнеща душа.

Увито бе в друг сън.

И не, нямаше никакъв път, ни пътека.

Песента на уморената херана замлъкна, 

тя знаеше - сянката и бе отнета.

Екриенски глас чу се надалеко,

сякаш идеше от морето.

За последно него чух го, преди в сива мрежа

да се потопя.

Чужда мечта изгоря зад стените на храма:

 не нямаше какво да съжаля.

Живота - печатна грешка се оказа.

Спомена отдавна доказа...

И ето: дойде белият край.