Поизмъчих се с теб, мое малко нещастие,
не че бягах, но ти все ме следваше
по прашните улици на душата ми,
в изсъхналите от плач очи...
все ме гонеше и все ме достигаше,
мое малко нещастие...
Бягах сред гора от хорски слова,
хорска злоба и завист, из земя, изсъхнала от многото нозе,
които са я газили;
Пих от пресъхнали ручеи - по капка болка,
по сълза от нерадост,
по глътка изгубена надежда...
Поизмъчи ме ти, мое малко проклятие -
да се лутам безпътна,
забравила изгрева и помнеща само залеза...
следвах прокобата на тялото си,
без да познавам душата си - ах, мое малко страдание.
Бягах из море - солено и безводно,
прокарвах длани по напуканото дъно
в търсене на злото -
заровено дълбоко и погълнало жаждата ни за живот...
Търсех теб, мое малко проклятие
и очите ти безцветни дирех...
не защото те исках, не от страх,
а от любопитство да застана пред съдбата си,
да прочета живота си върху дланта ти почерняла,
за да зная колко още мъка ми остава...
Не усещах нозете си, разпокъсах си дрехите
в този бяг от мечтите си;
Не почувствах покоя на откритието,
не споделих сладостта на спокойствието...
Все предчувствах теб, мое малко нещастие,
и дочувах всеки ек на вървежа ти...
Не от страх не се спрях,
не от липса на дързост не обърнах поглед
към теб,
а се мъчих да скрия онзи плам от гонитбата,
от радостта да играя с огъня...
Поизмъчи ме ти, но и аз поизмъчих
дребното ти съществувание,
поразклатих сигурността ти
и сипах шепа сол в раната -
може би си намери достоен противник?
Не е лесно да бягам от себе си,
не е лесно да се приема раздвоена,
не е лесно да бъда -
камо ли да се предам...
© Ваня Ризова Всички права запазени