Изваях арки: 
бели, лилави, зелени,
в каквито искаха цветове
в кътчета 
на души, където 
никой не смееше да надникне
втори далечни, 
и трети близки
в първи чужди.
Издигнах ги с ръцете си,
(съвсем сама)
а с тях и лиянени стени,
на някому нужни
(на други - не), 
защото те си нямаха сърце.

И колко глупави да бяха те:
със своите шипове издраха ме,
съблякоха и нанизаха като шишове
техните грехове
върху колабиралите ми дробове. 
А после най-безсрамно изкашляха 
своите ядове върху моето лице; 

"Оставете ме:
аз съм в безсъзнание,
нямам нужда от дефибрилатор, 
ни от трахеостома;
показателите са ми в норма;
само ми върнете възглавниците..." -
виках им отстрани, но не чуваха,
докато не влязоха 
други непознати души;

изблъскаха ги
и бързо сложиха тялото ми настрани...
Сложиха ми нещо -
лекарство в игли, или чужди лияни;
паметта ми гори, лъже ли, 
че когато се събудих 
арките бяха срутени,
и от бездомниците 
нямаше никакви следи.