Родих се мъртъв, мъртъв се родих
от тежък сън възкръснал в пуст живот
нелепо време там край мен лежи
тунел един прострян от гроб до гроб...
А гвоздей призрачен пак погледът кове
и намотава своето кълбо
дордето ослепее мисълта
и стане сухо сбръчкано чело.
...Как всеки миг е малък влак в нощта
а сам-самин аз пътник устремен
завръщащ се където не е бил
отиващ накъдето не е
ден...
© Младен Мисана Всички права запазени
тунел един прострян от гроб до гроб...
А може би от щастие до щастие... Всеки избира с какво да брои дните си... Но тук има толкова тъга и толкова красиво изразена - болката на целия човешки род се състои именно в смъртта - в смъртта на ценностите, включително в забравата. Аз така си представям нещата - всичко се събира някъде и каквото е, просто е. Има го, съществува си, като същност, нас ни има, това, че времето ни чертае пътища, не означава, че няма и други вселени, в които да вървим, докато се „возим“ във влаковете. Въображението също определя посоки!