Гледаш го пред теб,

чуваш вечната му песен,

чуваш как отмерва тежко минутите пред теб.

Старият часовник на стената

отмерва времето ден след ден.

А времето сякаш не минава,

прашасало като часовника стои.

Застой, покой, тишина,

в тяхната прегръдка си се свил.

О, не, не чакай да те стоплят.

Те не топлят, защото са студени,

това не са две нежни ръце,

не са дланите на твоята любима

или нечие топлещо сърце.

Това са твоите дни,

не се съобразяват със сезона.

Все са мрачни, тъжни и студени,

макар и вънка слънце да пече.

Но не гледай тъжно, нито плахо.

Стани!

Разцъфти като роза сред това опустяло поле,

дай цвят и смисъл на живота си

и после чуй - бие и твоето сърце.