... само толкова
Днес и Господ дори не ме слуша,
спи в небесната си катедрала.
Аз отново морето сънувам,
виждам себе си – стара... и бяла,
как събличам платната на залеза,
уловил всички призрачни гларуси.
Тиха жертва животът е – корабът
и ковчег за милиони удавници.
А след мен – нищо, само следите
пак поглъщат на ехото крясъка,
като наниз трептящ, като пулса ми,
като миди по бледите пясъци.
И дочувам как в синята бездна
онемелите рими се давят,
мъртъв, пясъкът дращи очите им,
гълтат сол на морето от дланите.
А боли, най-боли по разсъмване.
Не разбрах, че така се умира...
Бе кошмар... и море... само толкова!
Раковинен живот... но ми стига.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Стоева Всички права запазени
