Самотен евъргрийн
Kогато ти се случвам,
ми е тъжно,
когато ме очакваш,
ме боли.
Пространството
утихва,
става тъмно,
когато
пръстите ти неми
са сълзи.
Kогато си отивам
наранена
от твърдото в очите ти
небе,
умира бедна
нашата вселена,
а после я възраждаш
и расте...
И после ретроградно
все се нямаме
в житейската
недоловима скръб,
където
безпощадно оцеляваме
из щрихите
на изначалния си
път.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Христова Всички права запазени
