Когато натежи от самота
и ме подгонят безпосочни мисли,
вървя като изгубена в света,
не търся ни приятел, нито близък.
А улицата диша покрай мен,
събудена от думи и от стъпки.
И сякаш всеки крачи вдъхновен,
едничка аз в тъгата си потъвам.
Не ми е крив, не ми е крив светът.
Усмивката си някъде забравих.
В пътеката ми бурени растат,
на капчици изпиват всяка радост.