Когато натежи от самота
и ме подгонят безпосочни мисли,
вървя като изгубена в света,
не търся ни приятел, нито близък.
А улицата диша покрай мен,
събудена от думи и от стъпки.
И сякаш всеки крачи вдъхновен,
едничка аз в тъгата си потъвам.
Не ми е крив, не ми е крив светът.
Усмивката си някъде забравих.
В пътеката ми бурени растат,
на капчици изпиват всяка радост.
© Елица Ангелова All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
