Село без име
Тука плахото утро дъхти на трева,
поросяла от топла, невидима ласка.
И щурците, надпявали - звездна - нощта,
се хвърлят след стъпките на косача.
Те крещят, но отмята ги той със замах -
от раз им отсича беззвучно крилете.
Песента им разсипва на тичинков прах
и, страстен, опложда на света цветовете.
Болка, похот, възторг - и камбани ехтят –
зад мегдана подпалват смълчаната църква.
Бог лула ли кади върху грешния свят
и с дъха си тютюнев душите обърква?
Няма хора – плакати с избледнели лица
люшкат длани хартиени в странна походка.
Тишина като мляко, плиснато на прахта,
ни тръгва нанякъде, ни става на локва.
Изнурени от взиране в мрака очи
всеки лъч светлина до болка изкълчват.
Ако драснеш по утрото с клечка кибрит,
ще взривиш есента в напращелите бъчви.
И ще рукне кръвта й, с кръгче дим, по-лютив
от пожари, прегърнали нивите пусти.
А сиротната угар за дял милостив
цяло лято как моли и мълком се кръсти.
Профучават по пътя сеячи на смърт -
чужденци, непознати, невями кръстачи.
И - обесен - виси върху ябълков прът
знак за село, потънало в шала на здрача.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
